Дъглас Ноел Адамс е британски писател и драматург. Той е популярен

В магазина на хотела имаше само две прилични книги, и аз ги бях написал и двете – Дъглас Адамс

Дъглас Ноел Адамс е английски публицист и драматург. Той е известен създателя на хумористична фантастика, а най-известната му творба е романа „ Пътеводител на галактическия стопаджия “, който стартират като радио комедия през 1978 година и се трансформира в „ трилогия “ от пет книги, която продава 15 милиона копия до края на живота му, ефирен сериал, няколко пиеси и комикси, компютърна игра и игрален филм през 2005 година Приносът на Адамс към радиото във Англия е маркиран в Алеята на славата на английската Радио Академия.

Адамс е създател и на „ Дърк Джентли. Холистична детективска организация “ (1987) и „ Дългият тъмен следобеден чай на душата “ (1988), както и „ Смисълът на живота “ (1983) с Джон Лойд и „ Последна опция за виждане “ (1990) с Марк Каруърдайн и три сюжета за телевизионния сериал „ Доктор Кой “. Посмъртен алманах с негови произведения, съдържащ недовършен разказ, е публикуван под заглавието „ Сьомгата на подозрението “ през 2002 година

Адамс става прочут като природозащитник и фен на бързи коли, камери и Apple Macintosh. Той е корав безбожник и показва концепцията за сензитивна локва, която се разсънва една заран и си мисли „ Намирам се в забавен свят — в забавна дупка — пасва ми хубаво, нали? Всъщност ми пасва зашеметяващо добре, би трябвало да е била направена особено за мен! “ Биологът Ричард Докинс посвещава книгата си „ Делюзията Бог “ (2006) на Адамс, пишейки „ Науката изгуби другар, литературата изгуби величие, планинската горила и черния носорог изгубиха героичен бранител. “

Пътеводител на галактическия стопаджия:

––––––––––

“ Някъде надалеч в неотбелязания на картата забутан и рядко посещаван завършек на западния витлообразен клон на Галактиката се намира едно дребно, с нищо незабележително жълто слънце.

Около това слънце, на разстояние почти деветдесет и два милиона благи, обикаля една напълно незначителна, дребна синьозелена планета, чиито жители — произлезли от маймуната форми на живот — са по този начин удивително изостанали, че към момента считат електронните часовници за много хитроумно откритие.

Тази планета има — или по-точно имаше един проблем: съвсем всички хора, живеещи на нея, през по-голямата част от живота си се усещаха нещастни. Много бяха предложенията за решаването на този проблем, само че множеството се отнасяха до придвижването на едни дребни зелени парченца хартия. И това е доста необичайно, тъй като, общо взето, тези дребни зелени парченца хартия напълно не бяха нещастни.

И по този начин, казусът си оставаше неуреден — доста хора се усещаха зле, а множеството от тях — непоносимо, в това число и тези с електронните часовници.

Мнозина изказваха мнението, че поначало човечеството е позволило огромна неточност, като е слязло от дърветата. А някои твърдяха, че даже и крачката към дърветата е била неправилна и че въобще не е трябвало да напущат океаните.

Но не щеш ли един ден — беше четвъртък — близо две хиляди години откакто един човек бил прикрепен за някакво дърво поради това, че разправял какъв брой хубаво би било, в случай че стартираме ей така, за многообразие, да бъдем положителни един към различен — едно момиче, седнало единствено в дребен ресторант в Рикмънзауърт, се сети каква е повода за всички досегашни несгоди на човечеството и прозря по какъв начин светът може да стане по-добър и благополучен. Този път не можеше да има неточност, нещата безусловно щяха да се оправят и повече никой за нищо нямаше да бъде приковаван.

За жал обаче, преди момичето да успее да се добере до телефон, с цел да показа с някого концепцията си, се случи едно извънредно и неуместно злощастие и тя окончателно пропадна.

Но това тук не е роман за нея.

Това е роман за това извънредно и неуместно злощастие и някои от неговите последствия.

Този роман е и за една книга, една книга, наречена ПЪТЕВОДИТЕЛ НА ГАЛАКТИЧЕСКИЯ СТОПАДЖИЯ — книга, която не е писана и в никакъв случай не е издавана на Земята и за която до деня на ужасното злощастие ни един земен гражданин не бе нито чувал, нито пък я бе виждал.

И въпреки всичко това бе една в действителност забележителна книга.

Всъщност вероятно най-забележителната книга, излязла в миналото от великата издателска корпорация на Малката мечка — само че и за нея ни един земен гражданин в никакъв случай не бе чувал.

Това е освен една в действителност забележителна книга, тя се радва и на огромен триумф — по-популярна е от КНИГА ЗА ВСЕКИ НЕБЕСЕН ДОМ, по-търсена от КАКВО ДА ПРАВИМ ПРИ НУЛЕВА ГРАВИТАЦИЯ — НОВИ ПЕТДЕСЕТ И ТРИ СЪВЕТА, и е по-нашумяла от Уулон-Колъфидовия популярен метафизичен труд в три тома: В КАКВО СБЪРКА БОГ; ЗА НЯКОИ ОТ НАЙ-ГОЛЕМИТЕ ГРЕШКИ НА БОГ; ВСЪЩНОСТ ЩО ЗА ЛИЧНОСТ Е БОГ?

В доста от по-напредничавите цивилизации от Външния Източен завършек на Галактиката ПЪТЕВОДИТЕЛЯТ към този момент е изместил великата ЕНЦИКЛОПЕДИЯ ГАЛАКТИКА като настолна съкровищница на целокупното познание и мъдрост, тъй като макар огромните пропуски и многочислените съмнителни — или най-малко извънредно неточни — сведения той превъзхожда по-стария и по-традиционен труд в две значими връзки.

Първо, той е малко по-евтин; и, второ, на корицата му с огромни приветливи букви са изписани думите БЕЗ ПАНИКА.

Но разказът за този ужасяващ и малоумен четвъртък, разказът за невероятните последствия от него и разказът за неразривната връзка сред тези последствия и гореспоменатата книга стартира прекомерно нормално.

Започва с една къща. „

– Вавилонската рибка — заприказва Пътеводителят тихичко — е дребна, жълта на цвят, наподобява на плужек. Това е вероятно най-странното създание в цялата Вселена. Храни се с сила от мозъчни талази, само че не с получената от личния й притежател, а с тази от окръжаващите го. Тя всмуква всички подсъзнателни мисловни талази от околната мозъчна сила и те й служат за храна. След това отделя в мозъка на своя притежател телепатично междуклетъчно вещество, получено при сливането на съзнателните мисловни честоти с нервните сигнали, уловени от речевите центрове на мозъка, който ги издава. Практическият резултат от всичко това е, че в случай че си пъхнеш една Вавилонска рибка в ухото, незабавно започваш да разбираш всичко, което ти се приказва на всички вероятни езици. Фактически речевите структури, които възприемате слухово, се декодират чрез мозъчно-вълновата матрица, внедрена в мозъка ви от вашата Вавилонска рибка.

Фактът, че едно така потребно нещо може да се е развило по някаква случайност, е толкоз поразително необикновен, че някои философи виждат в това окончателното и належащо доказателство за несъществуването на господ.

Спорът звучи почти по този начин:

„ — Отказвам да приведа доказателства, че живея — споделя Бог, — тъй като доказателствата изключват вярата, а в случай че няма религия, аз съм нищо.

— Но — отвръща индивидът — Вавилонската рибка е цялостно опровергаване на това, нали? Тя не може да се е развила по някаква случайност. Тя е доказателство, че ти съществуваш и затова, съгласно личните ти доводи, не съществуваш. И защото това се опитвахме да потвърдим, разногласието може да се смята за завършил.

— Олеле… — сподели Бог — не се бях сетил за това — и тутакси изчезна, отнесен от тази ефирна логичност.

— О, я виж какъв брой елементарно стана — споделя си индивидът и както е натрупал инерция, взема решение да потвърди, че черното е бяло, и бива прегазен на идната зебра. “

Повечето теолози настояват, че това доказателство не съставлява нищо друго с изключение на камара бъбреци от доста диви кучета динго, само че това не попречи на Улон Колъфид да натрупа едно малко положение, като го трансформира в централна тематика на нашумялата си книга СВЪРШЕНО Е ВЕЧЕ С БОГ.

Междувременно бедната дребна Вавилонска рибка, премахвайки така ефикасно всички бариери пред разбирателството сред другите раси и култури, става причина за повече и по-кървави войни, в сравнение с всички останали фактори, взети дружно, през цялата история на мирозданието.

— Купих малко фъстъци. […] Хайде, вземи си — подкани го Форд и още веднъж подаде кесийката, — в случай че за пръв път попадаш в телепортиращ лъч, вероятно си изгубил много сол и белтъчини. Бирата, която изпи, би трябвало да е помогнала малко на организма ти да понесе напрежението.

Едно от нещата, които Форд Префект намираше най-трудни за схващане у хората, бе навикът им непрекъснато да декларират и повтарят най-най-очевидни неща, като да вземем за пример „ Днес времето е хубаво “ или „ Много си порасъл “, или „ Божичко, имаш тип на човек, паднал в бунар, бездънен трийсет фута, добре ли си? “. Първоначално Форд Префект развиваше следната доктрина, с цел да си изясни това необичайно държание. Ако човешките същества не мърдат устните си непрекъснато, разсъждаваше той, устата им вероятно се слепват. Но след неколкомесечни размисли и наблюдения той се отхвърли от тази доктрина в интерес на друга. Ако не мърдат непрекъснато устните си — разсъждаваше той, — стартират да работят мозъците им. След време се отхвърли и от тази доктрина, тъй като му се стори цинична и възпрепятстваща взаимното съгласие.

Искам да ви изясня някои обстоятелства. Имате ли визия какъв брой ще пострада оня булдозер и какви ще бъдат следствията за него, в случай че наредя да мине право през вас?
— Какви? — попита Артър.
— Съвсем никакви — отвърна мистър Просър.

Времето е фантазия — сподели той. — А времето за обяд — двойно по-голяма. — Форд Префект

Всеизвестен и от огромно значение е фактът, че нещата не постоянно са това, което наподобяват, че са. Например на планетата Земя индивидите постоянно са считали, че са по-интелигентни от делфините, веднага като са основали толкоз доста — колелото, Ню Йорк, войните и така нататък, — до момента в който делфините не могат нищо друго, с изключение на да се шматкат из водата и да се забавляват. И назад, делфините постоянно са вярвали, че са по-интелигентни от индивида — и то тъкмо по същите аргументи.

Последният сигнал на делфините бе погрешно пояснен като учудващо комплициран опит да създадат двойно задно салто през обръч, като си свирукат американския химн, до момента в който в действителност известието гласеше следното: СБОГОМ И БЛАГОДАРИМ ЗА РИБКИТЕ.

В реалност на планетата имаше един-единствен тип по-интелигентен от делфините. Голяма част от времето си тези същества прекарваха в научноизследователски лаборатории, където въртяха колела, подтичвайки вътре в тях, и си правеха извънредно елегантни и комплицирани опити с хората.

ПЪТЕВОДИТЕЛ НА ГАЛАКТИЧЕСКИЯ СТОПАДЖИЯ дава следните сведения по въпроса за хавлиите.
Хавлията е вероятно най-полезното нещо, което един междузвезден стопаджия може да има. На първо място тя е доста скъпа в чисто практическо отношение — можеш да се загърнеш с нея, с цел да се топлиш, до момента в който подскачаш по мразовитите луни на Джаглан Бета; можеш да легнеш върху нея на плажа, затрупан с пламенен мраморен пясък, и да дишаш опияняващия морски въздух на Сантрагинус V; можеш да подремнеш под нея и под звездите, огряващи с яркочервените си лъчи пустинния свят на Кактафун; би могъл да я опънеш като платно на минисал по мързеливите тежки води на реката Мот; намокрена, ще ти послужи и в ръкопашен бой; можеш да си завиеш главата с нея, с цел да не дишаш отровните изпарения или с цел да не срещнеш погледа на кръвожадния звяр Бъгблатер от Траал (едно необикновено неуместно животно, което си мисли, че в случай че ти не го виждаш и то не може да те види — само че въпреки и жалко като галош, то е доста, доста кръвожадно); в случай че изпаднеш в неволя, можеш да я размахаш над главата си в символ, че се нуждаеш от помощ, и, несъмнено, можеш да се избършеш с нея, в случай че към момента ти се коства задоволително чиста.

Корабите висяха в небето по този начин, както тухлите не могат.

— Жители на Земята, апелирам за вашето внимание — заприказва един глас, който звучеше великолепно. Лееха се прелестни, съвършени, квадрофонични звуци с толкоз незначително дребна степен на деформиране, че биха предиздвикали и най-коравия храбрец да заплаче от трогване. — Към вас се обръща Простетник Вогон Джелтц от Галактическия хиперкосмически планов съвет — продължи гласът. — Както без подозрение знаете, проектът за развиване на по-отдалечените региони на Галактиката планува построяването на хиперкосмическа автомагистрала през вашата звездна система и за жалост вашата планета е една от тези, които по план би трябвало да бъдат разрушени. Това ще продължи малко по-малко от две ваши земни минути. Благодаря за вниманието.
[…]
Излишно е да се вършиме на сюрпризирани. Цялата проектосметна документи дружно със заповедта за разрушение бяха разполагаем в локалния ви проектантски отдел на Алфа Кентавър през последните петдесет ваши земни години, така че имахте премного време да подадете тъжба по формалния ред. Прекалено е късно в този момент занапред да вдигате звук.
[…]
Какви са тези приказки в този момент, че в никакъв случай не сте ходили на Алфа Кентавър? За бога, човечество, та тя се намира единствено на четири светлинни години от вас! Така де! Съжалявам, само че никой не ви е отговорен, че не сте се потрудили да разберете какво се прави в личния ви регион. Край! Включете лъчите за заличаване.

Ако съществува нещо по-важно от моето его, желая незабавно да се залови и разстреля. — Зейфод

Едно от най-големите усложнения, които Трилиън срещаше при взаимоотношенията си със Зейфод, идваше от това, че към момента не се бе научила да познава по кое време се прави на простак просто с цел да приспи вниманието на хората, по кое време се прави на простак, тъй като го мързи да мисли и желае някой различен да прави това вместо него, по кое време се прави на ужасяващ простак, с цел да скрие обстоятелството, че в действителност нищо не схваща, и по кое време е в действителност един автентичен простак.

Когато вдигнеш взор към нощното небе, ти виждаш безкрайността — дистанциите са необятни и затова неуместни.

— Четиридесет и две — съобщи Дълбока мисъл тържествено и индиферентно. — Отговорът на Великия въпрос за Живота, Вселената и Всичко останало.

Историята на всяка велика галактическа цивилизация минава през три разнообразни и ясно обрисувани интервала: Оцеляване, Любознателност и Изтънченост, известни също и като интервалите „ Как? “, „ Защо? “ и „ Къде? “.
Например първият интервал би могъл да се характеризира с въпроса „ Как да се нахраним? “, вторият с въпроса „ Защо се храним? “, а третият с въпроса „ Къде ще обядваме? “

Аз съм някогашната му секретарка и имам желанието да се задържа на това си състояние.

…онова успокоение, което обзема хората, щом схванат, че колкото и зле да наподобява ситуацията, няма безусловно никаква причина да не продължи да се утежнява.